ПРИЛОЖЕНИЕ НА ЧЛ. 31 ОТ ЗАКОНА ЗА СОБСТВЕНОСТТА

Съсобствеността представлява правно състояние, при което е налице едновременното съществуване на няколко взаимносвързани права на собственост на различни лица върху една и съща вещ – в този смисъл ТР 7/2012 година на ОСГК на ВКС. Предходното утвърждава едно от възприетите виждания в правната теория, а именно, че всеки съсобственик има отделно право на собственост върху цялата вещ, но упражняването на това право е ограничено от конкуренцията на правата на другите съсобственици върху същата вещ. Другото становище, което се споделя в доктрината, е, че съсобствеността е състояние, при което едно право на собственост се притежава едновременно от две или повече лица съсобственици, като всяко едно лице е носител на точно определена идеална (мислена) част от него – в този смисъл ТР 3/2020 г. на ОСГК на ВКС. Независимо от това коя теория ще бъде подкрепена, безспорно съсобствеността представлява усложнение на традиционното правно състояние, при което собствеността върху конкретна вещ е в изключително притежание на само един правен субект. Обстоятелството, че са налице конкуриращи се права на две или повече лица налага определени ограничения в упражняването на право на собственост и обуславя съществуването на вътрешни правоотношения между всеки един от съсобствениците на субективното право и всички останали. Тези вътрешни правоотношения включват различни въпроси, като предметът на настоящата статия ще бъдат отношенията, свързани с използването на общата вещ, и в частност ще бъде направен обзор на приложението на чл. 31 от Закона за собствеността (ЗС) в контекста на преобладаващата съдебна практик

Понятието – ,,право да си служи с общата вещ“

На първо време следва да бъде уточнено приложното поле на чл. 31 от ЗС. След анализ на относимата съдебна практика може да бъде обобщен извод, че цитираната разпоредба касае ползването или още фактическото, пряко и непосредствено служене с общата вещ за лични и семейни нужди, съобразно нейната природа и предназначение, без събиране на добиви и граждански плодове.

Необходимо е да бъде направено разграничение с правото на съсобственика участва в ползите от вещта съгласно чл. 30, ал. 3 от ЗС. За разлика от ползването/фактическото служене с вещта по смисъла на чл. 31, ал. 1 от ЗС, правото по чл. 30, ал. 3 от ЗС включва участие, съразмерно притежаваната от съсобственика идеална част, в естествените и граждански плодове, които вещта дава, както и в увеличенията на нейната стойност, дължащи се на извършени подобрения.

Следва да бъде правена разлика и между ползване и управление на вещта. Както бе посочено, ползването на вещта се изразява в непосредствената употреба на вещта от страна на съсобственик с оглед удовлетворяването на определени негови лични или семейни нужди, съвместими с нейното нормално предназначение и без да се уврежда субстанцията й. От друга страна, управлението най-общо се възприема като вземане на решения и извършване на действия, свързани със запазването на вещта, в това число извършването на ремонти и поправки на вещта, нейното застраховане, отдаването й под наем до три години, предявяване на жалби или искове по защита на общата вещ срещу трети лица.

Ползването на вещта или т.нар. лично служене с нея по смисъла на чл. 31 от ЗС неразривно включва в себе си и правото на съсобственика да упражнява фактическа власт върху вещта, но същото следва да бъде разграничено с владението по смисъла на чл. 68, ал. 1 от ЗС като правнозащитено фактическо състояние, съдържащо в себе си освен външно упражняване на фактическа власт, така и вътрешно намерение за своене на вещта. В контекста на предходното следва да бъде разгледан важният практически въпрос относно приложението на презумпцията по чл. 69 от ЗС (,,предполага се, че владелецът държи вещта като своя, докато не се докаже, че я държи за другиго.“) и възможността на упражняващия фактическата власт съсобственик да придобие собствеността върху цялата вещ вследствие на изтекла придобивна давност. Важни разяснения в тази насока се съдържат в ТР №1/2012 г. на ОСГК на ВКС, където е преодоляно разбирането, че презумпцията по чл. 69 от ЗС е принципно неприложима между съсобственици и винаги е необходимо да бъдат доказани действия, с които ползващият съсобственик явно е обективирал спрямо останалите съсобствениците намерението си да владее техните идеални части за себе си. В цитираното тълкувателно решение правилно е направено разграничение между две хипотези. При първата основанието, на което първоначално е установена фактическата власт показва съвладение – примери за това са сънаследяване, развод или обикновена прехвърлителна сделка, при която приобретателите са две или повече лица. В разглежданата хипотеза презумпцията по чл. 69 от ЗС следва да се счита за оборена и се приема, че ползващият съсобственик се явява владелец на своята идеална част и държател на частите на останалите съсобственици. Разбира се, предходното не означава, че в подобни хипотези институтът на придобивната давност ще бъде принципно неприложим. Различието се изразява в това, че за да придобие по давност правото на собственост върху чуждите идеални части, съсобственикът, който не е техен владелец, следва да превърне с едностранни действия държането им във владение, като докаже, че по явен и недвусмислен начин е демонстрирал отричане на владението на останалите съсобственици. При другата възможна хипотеза, разгледана в ТР №1/2012 г. на ОСГК на ВКС, единият от съсобствениците е започнал да упражнява фактическа власт върху чужда идеална част на основание, което изключва владението на останалите – пример за това е   сделка, по която прехвърлителят е прехвърлил по производен начин правото на собственост без да е собственик на цялата вещ, а само на идеална част от нея, и в владението е предадено на приобретателя. В разглеждания случай, ползващият съсобственик упражнява фактическа власт върху имота на основание, което изключва владението на другия съсобственик, следователно намерението му да владее имота като своя се предполага без да е необходимо доказването на явни и недвусмислени действия в тази насока спрямо неползващите съсобственици.

Правна регламентация на вътрешните правоотношения, свързани с ползването на съсобствена вещ:

Всеки един от съсобствениците е титуляр на самостоятелно право върху общата вещ, идентично по същността си с това на другите съсобственици, чийто обем зависи от размера на притежаваната идеална част. Това негово право предполага възможността да се служи с цялата обща вещ.

Съгласно разпоредбата на чл. 31, ал. 1 от ЗС, всеки съсобственик може да си служи с общата вещ съобразно нейното предназначение и по начин да не пречи на другите съсобственици да си служат с нея според правата им.

Видно от предходното, всеки съсобственик има противопоставимо на останалите съсобственици право да ползва цялата вещ, разбирано като фактическо служене без получаване на доходи, в пределите на взаимните ограничения, произтичащи от наличието на множество еднородни права върху един и същ обект.

Установеното в чл. 31, ал. 1 от ЗС правило затвърждава основният принцип, на който се изгражда  съсобствеността, а именно, че всеки съсобственик притежава, макар и в обем на приспадащата му се идеална част, всяко едно от трите правомощия, които включва правото на собственост – владение, ползване и разпореждане с вещта.

Разпоредбата на чл. 30, ал. 2 от ЗС въвежда презумпцията, че частите на съсобствениците се считат за равни до доказване на противното. Същевременно, дори когато са различни по своя размер, правата на отделните съсобственици са еднаквия по своята същност и съдържание. Наличието на няколко отделни правни субекти, които притежават идеални части от една и съща вещ налага и установяването на законови ограничения при служенето със съсобствената вещ, които по своя характер са неприсъщи за общото правило, съгласно което собственикът може да си служи и разпорежда с вещта по свое лично усмотрение, независимо от  нейното обичайно предназначение, стига да не накърнява противопоставимо му субективно право на трето лице.

В контраст с предходното, съсобственикът, който ползва общата вещ е длъжен да си служи с нея съобразно предназначението, което тя е имала при възникването на съсобствеността и по начин да не пречи на другите съсобственици да си служат с нея според правата им – в този смисъл ТР №7 от 2012 г. на ОСГК на ВКС.

Може да бъде обобщено, че ако границите на упражняването на правото на собственост се простират дотам, където започват противопоставимите права и законни интереси на останалите правни субекти, то в хипотеза на служене със съсобствена вещ по смисъла на чл. 31, ал. 1 от ЗС, граница на правото на единия от съсобствениците да използва съсобствената вещ се явяват субективните права на останалите съсобственици да си служат с тази вещ съобразно дела си от нея.

4. Приложение на чл. 32 от ЗС в контекста на ползването на съсобствената вещ:

В чл. 32, ал. 1 от ЗС е установено правилото, че вещта се използва съгласно решението на съсобствениците, притежаващи повече от половината от общата вещ. На практика, в зависимост от естеството на съсобствената вещ (дали същата е делима или неделима), разпределението на ползването на съсобствената вещ може да се извърши по два начина – чрез предоставяне на реална част от нея за ползване на всеки съсобственик, при което вещта се ползва едновременно от всички съсобственици, или чрез предоставянето й последователно за ползване на всеки съсобственик за определен период. В случай на непостигане на съгласие относно доброволното ползване на вещта, то чл. 32, ал. 2 от ЗС предвижда възможност за съда да се намеси във вътрешните отношения между съсобствениците и да разпредели ползването на вещта. По своя характер искът по чл. 32, ал. 2 от ЗС има за предмет администриране на отношенията между съсобствениците по повод ползването на общата вещ. Същият е приложим в три хипотези: 1. Не може да се образува мнозинство /двама съсобственици с равни идеални части/; 2. Разногласие между съсобствениците, при което не може да се формира мнозинство; 3. Взетото от мнозинството решение е вредно за вещта. В разглежданата хипотеза съдът замества мнозинството от собственици и преценява целесъобразността, както и възможностите съобразно участието на страните в съсобствеността за разпределяне ползването на съсобствената вещ. Всички съсобственици се явяват необходими задължителни другари по производството. Решението на съда не се ползва със сила на пресъдено нещо, тъй като производството не е исково и при промяна в обстоятелствата всеки от съсобствениците може да инициира ново производство. От друга страна, решението на съда има изпълнителна сила и служи като изпълнителен титул. Важни насоки във връзка с производството по чл. 32, ал. 2 от ЗС са дадени в ТР № 13/2013 г. на ОСГК на ВКС. В същото правилно е целесъобразно е подкрепена тезата, че съсобственик, притежаващ сам повече от половината от общата вещ, също е процесуално легитимиран да иска разпределение на ползването на вещта по реда на 32, ал. 2 от ЗС. С разглежданото тълкувателно решение беше разрешен и спорът дали в хода на производството по чл. 32, ал. 2 от ЗС е допустимо съдът да се произнася по възражения относно правата на страните в съсобствеността, представляващи по съществото си спорове за собственост. По поставения въпрос ОСГК на ВКС правилно приема, че липсата на сила на пресъдено нещо в производството по чл. 32, ал. 2 от ЗС не възпрепятства разглеждането в рамките на това производство на възраженията, свързани с установяването наличието на съсобственост и с установяването обема на правата на страните в нея. Единственото изключение от предходното правило за допустимост на подобни преюдициални спорове в производството по чл. 32, ал. 2 от ЗС са възраженията, чрез които се упражняват потестативни права (например за унищожаване на сделка).

5. Иск по чл. 31, ал. 2 от ЗС – предпоставки, правна природа, последици:

Както вече бе посочено, съсобственикът може да си служи с общата вещ съобразно предназначението, което тя е имала при възникването на съсобствеността и по начин да не пречи на другите съсобственици да си служат с нея според правата им. В тази връзка, константно установено е, че ползващият съсобственик започва да пречи, когато друг съсобственик е отправил искане да си служи с вещта, което е доведено да знанието на първия и той не е отстъпил частта, съответстваща на дела на претендиращия или не му е предоставил възможност да ползва общата вещ заедно с него. Именно в тази хипотеза съсобственикът, който е лишен от възможността да ползва общата вещ според нейното предназначение и според притежавания от него обем права, може да търси обезщетение чрез иск по чл. 31, ал. 2 от ЗС. Същият е известен в практиката като иск за обезщетение за лишаване от ползване на съсобствена вещ, а самата разпоредба установява, че ,,когато общата вещ се използува лично само от някои от съсобствениците, те дължат обезщетение на останалите за ползата, от която са лишени, от деня на писменото поискване.”. Разглежданията иск се явява продължение на общата забрана, установено в чл. 59 от Закона за задължения и договорите (ЗЗД), за неоснователно обогатяване на едно лице за сметка на друго. Същият има за цел да бъдекоректив при настъпилото неоснователно разместване на блага между правните сфери на съпритежателите на общата вещ – в този смисъл ТР №7 от 2012 г. на ОСГК на ВКС.

Характерно за иска по чл. 31, ал. 2 от ЗС е, че предпоставка за неговото предявяване е отправено писмено поискване от съсобственика, лишен от възможността да ползва общата вещ. Самото писмено искане поражда действие за в бъдеще, т.е. от получаването му занапред се дължи обезщетение, но не и за периода преди това, в който съсобственикът си е служил с общата вещ. В този смисъл, писмената покана по чл. 31, ал. 2 ЗС има значението на покана и по смисъла на чл. 81, ал. 2 ЗЗД, като след получаването й съсобственикът изпада в забава по отношение задължението си да плати обезщетение. За задължението за заплащане на обезщетение се прилага обикновеният петгодишен давностен срок по смисъла на чл. 110 от ЗЗД, като същият започва да тече от момента на получаване на писменото искане. Съгласно разпоредбата на чл. 31, ал. 2 от ЗС поискването следва бъде извършено в писмена форма, като устната покана е правноирелевантна. Писмената покана може да бъде отправена по различен начин – с телеграма, писмо или нотариална покана, като за доказване факта на подаване на поканата могат да се ползват всички доказателствени средства. Без значение е дали поканата е нарочна или се съдържа в друг акт, в това число в исковата молба, с която се претендира обезщетението. Безспорно установено в практиката е, че поканата има действие само между лицето, което я е отправило, и лицето, до което същата е адресирана. В ТР № 5/2017 г. на ОСГК на ВКС е затвърдено разбирането, че веднъж отправено, писменото поискване се разпростира неограничено във времето докато трае съсобствеността или се прекрати ползването от съсобственика. Законодателят не е предвидил изрично съдържание на писменото поискване, като в съдебната практика правилно е възприето, че фактическият състав на обезщетението по чл. 31, ал. 2 ЗС не изисква ищецът да е заявил намерение за реално ползване на общата вещ. В този контекст, релевантно ще бъде всяко писмено волеизявление, съдържащо както искане за лично ползване, така и искане за заплащане на обезщетение за лишаване от ползването. Същевременно, с цел да бъде ограничена евентуална опасност от злоупотреба с иска по чл. 31, ал. 2 от ЗС, трайно установено е разбирането, че за съсобственика, до когото е отправено писменото искане, не възниква задължение за заплащане на обезщетение, в случай че той предложи на искащия обезщетение възможност да ползва общата вещ заедно с него или му предостави такава част от нея за ползване, каквато отговаря на обема на приспадащата му се идеална част. Правото на обезщетение се отнася само за времето, през което съсобственикът е лишен от възможността да си служи с общата вещ съобразно своя дял, като то не възниква, когато съсобственик отказва да приеме предоставената от ползващия съсобственик част, съответстваща на дела му, или му е дадена възможност да ползва общата вещ заедно с него. Предходната хипотеза не представлява лишаване от ползване, а нежелание да се ползва общата вещ, което води и до неоснователност на иска по чл. 31, ал. 2 от ЗС.

В ТР № 7/2012 г. на ОСГК на ВКС правилно беше възприета тезата, че личното използване на общата вещ по смисъла на чл. 31, ал. 2 от ЗС не следва да се ограничава единствено до пряко и непосредствено служене с вещта, а представлява всяка поведение, с което ползващият съсобственик пречи на другите съсобственици да ползват вещта според правата им. Заключено е, че личното ползване по смисъла на чл. 31, ал. 2 от ЗС е всяко поведение на съсобственик, което възпрепятства или ограничава останалите съсобственици да ползват общата вещ, съобразно правата им, без да се събират добиви и граждански плодове. С описаното беше преодоляна практиката, която приемаше, че една от задължителните предпоставки за уважаване на претенцията по чл. 31, ал. 2 от ЗС е доказване на обстоятелството, че ползващият съсобственик си служи пряко и непосредствено с вещта за задоволяване на свои лични или семейни потребности. Същевременно, след постановяването на ТР се затвърди правилното становище, че искът по чл. 31, ал. 2 от ЗС би бил основателен и в следните две хипотези: 1. когато ползващият съсобственик не си служи пряко с цялата обща вещ, но имайки достъп до нея, не допуска друг съсобственик да си служи с нея; 2. когато ползващият съсобственик е допуснал на безвъзмездно основание трето за собствеността лице, което само или заедно с него ползва общата вещ.

С В ТР № 5/2017 г. на ОСГК на ВКС беше преодоляна и противоречивата практиката дали разпоредбата на чл. 31, ал. 2 ЗС е приложима при съпружеската имуществена общност, когато общият имот се ползва само от единия съпруг. В цитираното решение беше възприета тезата, че при споровете относно ползването на вещи, които са част от имуществената общност, са приложими разпоредбите на ЗС, в това число чл. 31, ал. 2 от ЗС, независимо от различния характер на съпружеската имуществена общност, представляваща особен вид бездялова и неделима съсобственост. В контекста на предходното е решено, че разпоредбата на чл. 31, ал. 2 ЗС е приложима и при съпружеска имуществена общност, когато при фактическа раздяла общият имот се ползва само от единия съпруг. Следва да бъде отчетено, че трима върховни съдии са подписали особено мнение, съгласно което нормата на чл. 31, ал. 2 от ЗС е несъвместима с правната същност на съпружеска имуществена общност и в тази връзка, същата неприложима към недвижими имоти и движими вещи, намиращи се в подобен режим на съсобственост.

Размерът на обезщетението се изразява в пропуснатата полза от неползващия съсобственик. За недвижимите имоти е трайно възприето, че това представлява средният месечен наем за имот със съответното предназначение и състояние, освен ако ищецът не е доказал по-голям размер. По отношение на движимите вещи се взема предвид състоянието за периода, за който се търси обезщетението, както начина на ползване по време на съсобствеността. В заключение, при установяване на размера на обезщетението важи основното правило, че ищецът носи тежестта да докаже ползата, която е пропуснал след поканата.

Следва да бъде направено разграничение между разглеждания иск по чл. 31, ал. 2 от ЗС и субсидиарния иск за неоснователно обогатяване по чл. 59 от ЗЗД, тъй като и двата могат да намерят приложение при лишаване от правото на служене с вещ, по отношение на която ищецът е съсобственик. И двата иска са осъдителни по своя характер и чрез тях се търси обезщетение от ищеца собственик за пропуснатите ползи от използването на вещта, но същите са алтернативни в зависимост от ответника (лицето, което ползва вещта). В случай че ответникът е съсобственик, то правната квалификация на иска може да бъде само по чл. 31, ал. 2 от ЗС, тъй като посочената разпоредба се явява специална на чл. 59 от ЗЗД. Същевременно, в случай че вещта се ползва от трето лице, което не е съсобственик, и същото се явява ответник, то правният способ за търсене на обезщетение за пропуснатите ползи се явява именно искът по чл. 59 от ЗЗД. За разлика от вече разгледаните особености при иска по чл. 31, ал. 2 от ЗС, изискуемостта при претенцията по чл. 59 от ЗЗД настъпва от момента на установяване на фактическа власт, без да е необходима изрична покана.

Искът по чл. 31, ал. 2 от ЗС следва да бъде разграничен и с иска за получаване на дял от ползите от общата вещ по чл. 30, ал. 3 от ЗС. Основната разграничителна линия между двете претенции е обстоятелството, че по чл. 31, ал. 2 от ЗС съсобственикът дължи обезщетение за ползата, от която е лишил останалите съсобственици, едва от момента на писменото поискване занапред, докато ползите по чл. 30, ал. 3 от ЗС се дължат от момента на генерирането им. С иска по чл. 31, ал. 2 от ЗС се претендира обезщетение не за целия период на еднолично ползване на общата вещ, а само за периода от предявяване на писмената покана, а по чл. 30, ал. 3 ЗС се претендира обезщетение в размер на доходите от общата вещ, които се следват на ищеца по чл. 93 от ЗС от момента на самото им възникване. Приложното поле на иска по чл. 31, ал. 2 от ЗС се отнася до случаите, при които съсобственикът лично си служи с вещта за задоволяване на собствени нужди или нужди на семейството си, а не когато е получавал плодове от нея, като например я е отдавал под наем или си е служил с нея като средство за производство или стока – в такива случаи останалите съсобственици могат да търсят полагащите им се дялове от плодовете по реда на чл. 30, ал. 3 ЗС, считано от момента на събирането им, без да е необходимо писмено поискване.

В ТР № 3/2020 г. на ОСГК на ВКС е разгледан въпросът относно приложимостта на ревандикационния иск по чл. 108 от ЗС в отношенията между съсобственици, като върховните съдии са отговорили на въпроса дали при иска по чл. 108 от ЗС, предявен от съсобственик срещу друг съсобственик за идеална част от съсобствения имот, съдът може да уважи искането за предаване на владението върху претендираната идеална част и при какви предпоставки следва да постанови подобен диспозитив. В решението е прието, че нито един друг иск, включително разгледаните в настоящата статия искове по чл. 31, ал. 2 и чл. 32, ал. 2 от ЗС, не може да замести защитата, която дава на съсобственика ревандикационният иск, а именно предаване владението върху идеална част от недвижимия имот, ведно с признаване правото му на собственост на притежаваната идеална част. Заключено е, че интерес от иск по чл. 108 от ЗС ще е налице както когато ответникът упражнява фактическа власт върху цялата съсобствена вещ и не допуска ищеца също да упражнява фактическа власт съобразно правата му, така и когато владението на ищеца не е отнето напълно, но е нарушено поради надхвърляне правата на ответника, доколкото основанието да се владее един имот е обусловено от обема на притежаваното право. Също така е възприето, че е без значение дали ответникът се явява владелец или държател на частите на ищеца. Въз основа на изложените съображения, върховните съдии са отговорили положително на въпроса доколко е приложим искът по чл. 108 от ЗС в отношенията между съсобственици, като е прието, че съдът може да уважи искането за предаване владението върху претендираната идеална част, когато ответникът е установил фактическа власт върху имота, надхвърляща правата му и с това е нарушил владението на ищеца. Следва да бъде отчетено, че четиринадесет съдии са подписали особено мнение, съгласно което съдът може да уважи искането за предаване владението върху претендираната идеална част само в хипотезите, при които съсобственикът-ищец не може да получи защита на правата си по реда на чл. 31, ал. 2, чл. 32, ал. 2 и чл. 34 от ЗС с оглед вида и степента на тяхното накърняване.